В конкретното произведение логичният поток на разсъжденията се прекъсва от време на време, тъй като героите свалят дрехата на цялото и се обличат в тази на актьора, който играе ролята. Така че, привидно драматичната развръзка на произведението се прекъсва и публиката пътува от драматургията към реалността и обратно.

Но каква реалност, когато и тя е преднамерена и предназначена да прекъсне действието, за да го продължи съвсем естествено малко по-късно? Зрителите не се идентифицират с героите на произведението, тъй като между тях стои режисьорът и актьорите като театрални Сущности, потвърждавайки теорията, че когато Животът стане Изкуство, както често се случва в театъра, трябва да се напомня на публиката, че наблюдава симулация на живот.

Публиката е съвкупност от гъвкави и налични хора, които в ежедневието си виждат фалшива роза и казват "Хубава като истинска", а по-късно истинска роза и казват "Хубава като фалшива". Тази игра между реалността и създаването постига с творбата си гениалният Пирандело.