„Искам и отивам“, казах ѝ лъжа. Никога не бях добра в лъжите, но напоследък казвах тази лъжа толкова често, че почти започваше да звучи правдоподобно. „Предай поздравите ми на Чарли.“ „Ще ги предам.“ „Ще се видим скоро отново“, продължи тя. „Можеш да се връщаш вкъщи, когато пожелаеш... и аз ще се върна веднага, ако имаш нужда от мен.“ Но виждах в очите ѝ жертвата зад тази обещание. „Не се тревожи за мен“, я успокоих. „Всичко ще бъде прекрасно. Обичам те, мамо.“ Прегърна ме за една минута и след това се качих на самолета, а тя си тръгна. Полетът от Финикс до Сиатъл е четири часа, след това още един час до Порт Анджелис с малък самолет и после един час път с кола до Форкс. Не ми пречеше самолетът – това, което ме тревожеше малко, беше този час с Чарли в колата. Чарли се справяше доста добре с цялата тази история. Изглеждаше наистина доволен, че за първи път щях да остана при него с някаква степен на постоянство. Той вече ме беше записал в гимназията и щеше да помогне да намеря и кола.

Но беше сигурно, че ситуацията с Чарли ще бъде малко неудобна. Никой от нас двамата не беше приказлив и независимо от това не знаех какво да кажем. Знаех, че е малко объркан от решението ми – както и майка ми, не криех, че не харесвам Форкс. Когато кацнах в Порт Анджелис, валеше дъжд. Не го считах за лош знак – просто беше нещо неизбежно. Вече бях казала сбогом на слънцето завинаги. Чарли ме чакаше с патрулната кола. Това не ме изненада, разбира се. За честните граждани на Форкс Чарли е началник Суон от полицейското управление на града. Основната ми мотивация да купя кола, въпреки липсата на пари, беше, че нямаше никакъв шанс да ме вози в града кола с червени и сини светлини на покрива. Няма нищо, което да забавя движението повече от един полицай.