Никой не разбра при моето раждане, че нещо не е наред. Нито младият лекар, който се усмихваше доволен от успешния изход на раждането, нито опитната, възрастна акушерка, която преряза пъпната връв и ме почисти от кръвта. И по никакъв начин баща ми, Михаил, който наблюдаваше всичко неловко и дистанцирано, не усети нищо, а още по-малко измъчената от осемчасовото раждане майка ми, Анти. За тях бях бебе като всички останали. Закръглено и розово-червено, малко по-сбръчкано и притиснато от насилственото ми излизане на този свят, отколкото може би биха искали и със сигурност повече, отколкото беше необходимо, за да осигурят добра, първа семейна снимка, спомен, който да украси камината в хола през годините, които щяха да дойдат. И истината е, че тогава наистина още нямаше нищо, което да забележат, нещо, което да предвещава колко зле ще се развият нещата от един момент нататък.
Освен това не беше така, че имах някакъв видим дефект от раждането си. Той щеше да бъде придобит. Скоро. Но не още. Въпреки измъчената ми външност, баща ми все пак направи снимката. Повече за да направи нещо в този момент, да изглежда и той полезен по някакъв начин и да изпълни достойно ролята си пред очите на света, а не защото наистина го искаше. Завит в прегръдката на майка ми, която ме гледаше с обожание, въпреки изкривените ми черти, и аз гледах на свой ред, вероятно предпазливо, човека зад обектива. Интуиция ли? Бебешки инстинкт, който вече тогава ме предупреждаваше да стоя далеч? Никой не знае.