Сто години минаха от смъртта на Антон Чехов в курортен град в Черна гора. Руският писател беше на петдесет и четири години; зад себе си остави пиеси (като Дядо Ваня, Трите сестри, Вишнева градина, Чайка), новели, едноактни пиеси (като Предложение за брак и Вредните последици от тютюна), както и множество разкази, публикувани по време на живота му (някои от тях в сатиричния вестник Цикада) или останали в чекмеджетата му.

Чехов, както и най-великите писатели в света, се занимаваше с всички жанрове на прозата и свърза името си с половин век човешка история: с предреволюционната ситуация в Русия, с театъра на Станиславски, който току-що започваше. Много продуктивен и против старото поколение, което считаше творбите му за 'без действие', Чехов успя да се идентифицира с руската 'душа' и да стане магьосник на нея.

Произведението му, макар да не му липсва хумор, носи сянка на смъртта, разложението и отчаянието; неговите герои остават безпомощни и носталгични. Той самият преживя бедността и авторитаризма на баща си - роден беше в Таганрог, между гръцки съседи - а след това и бедността на другите: учил е медицина и я е практикувал без амбиции и без награди; скоро я е напуснал за литературата.

Винаги е работел много: вярвал е, че красотата на живота произлиза от труда; работата, страданията и лишенията допринесли за това да се зарази с туберкулоза. Въпреки че утвърдени писатели, като Толстой, му се нахвърлили, Чехов бързо намери мястото си в руската литература: спокойното му отчаяние, точността на езика и чувствата, кашлицата, която изглежда се чува зад всеки ярък диалог, неговата политическа независимост съставят портрета на един класик.

Както пише Иван Бунин в биографията си (1908), 'Чехов беше екзорцист... истинският му герой е отчаянието...', едно отчаяние, което се описва без важни думи, без пянистки чувства и насилствени реакции, а с иронията и яснотата на неумолим, но хуманен наблюдател.