Корените ни са нашата история, нашият език, нашите обичаи, нашата култура. Ако отречеш корените си, ще бъдеш като онова дърво с плитки корени, което силен вятър ще събори. Пълноценният човек има самосъзнание. Ако не знаеш кой си, ще бъдеш като малко дърво в пустинята, без вода, без памет, без бъдеще в крайна сметка.
Първото поколение понтийци никога не можеха да забравят "родината". Баба ми, докато не почина на 97 години, винаги имаше копнеж да види "свещената земя" само веднъж като друг Одисей, дори и да умре след това. Поколението на нашите родители е родено тук в новата родина; те имаха различни визии и цели: да се вкоренят, да се отличат, да оцелеят. Много от тях станаха имигранти, тъй като новата родина ги третираше като мащеха, а не като майка. Третото поколение, което израсна с историите на бабите, носи тази родина в клетките си и е поколението, което се опитва да се върне към корените.
Измъчени, жертви на геноцид, след маршове на смъртта, те дойдоха и се заселиха на плато в Западна Македония, в новата си родина, село, което беше населено от мюсюлмани, които напуснаха по време на размяната. Понтийците се заселиха в Хайдарли, повечето от които имаха общ произход. Местата на произход бяха Киов-Тепе от Епес, Алтиноолу Чифлик от Себастия, няколко семейства от Хамури от Трабзон, Инджесу от Токат, Ендирек и няколко семейства от Атапазар.
Те се вкорениха в новата си родина и със стоманени ръце и стоманена душа гледаха напред, никога не забравяйки кои са и откъде са дошли.