В един момент вече не издържах. Оставих се. И се изгубих от пространството и времето… Гръмотевици се редуваха една след друга без спиране, светкавиците ме заслепяваха, гръмотевиците караха сърцето ми да трепти. Откъртваха ми слуха. Вятърът бушуваше яростно. И тогава „видях“ лодката. Завързана на малко дървено пристанище, тя се люлееше като луда върху бурните вълни. Някой се приближи залитайки до пристанището, дръпна въжето на лодката. Скочи вътре. С огромни усилия. Вълните я качваха и сваляха, но накрая успя да се задържи стабилно. Пусна на дъното едно бебе. Едно голо новородено бебе. С един скок отново се озова на пристанището. Без да се колебае, развърза въжето на лодката. А после, за да се увери, че бебето ще се слее с вълните и ще се удави веднага, я ритна силно. Ритникът му беше мощен. Лодката се отдалечи. Чувстваше се прекрасно. И тогава за първи път в писателската си кариера, искайки или не, оставих романа, който беше на края си, и се потопих в първата глава на „Любимата на боговете“! Написах го на мига. Все едно бях там, където се развиха всички събития, все едно чувах героите да ми говорят…
Само когато завърших тази глава, само тогава морето и всички природни стихии утихнаха, и Артемида, новата ми героиня, се успокои. Артемида, ах, Артемида оживя изведнъж в мен. Тя избра да бъде висока и стройна, с дълга права кафява коса и светлосини очи, пълни с невинност и мъдрост едновременно. Тя избра да изглежда като излязла от митологична книга, изваяна от художник с божествен талант. Книгата „Любимата на боговете“ е роман, който ми помогна да осъзная толкова много. Винаги за мен голяма мистерия бяха щастливите хора. Хората, които сякаш боговете обичат повече. Много се опитаха да изследват тяхната съдба, да установят какво ги прави щастливи. Наследили ли са някакви висши сили? Оптимистите ли са тези, които поставят трудни цели и гонят това, което искат?
