«Помисли си как животът върви по пътя си, а ти да отсъстваш,
да идват пролетите с много широки прозорци, а ти да отсъстваш,
да идват момичетата на пейките в градината с цветни дрехи,
а ти да отсъстваш,
младежите да плуват на обяд, а ти да отсъстваш,
едно цъфнало дърво да се навежда над водата,
много знамена да се развяват на балконите,
да се издига едно шествие по улица „Стадиу“,
хиляди хора държащи в ръцете си червени знамена,
накрая да държат мечтите си в ръцете си,
да казват високо думата „съпартиец“, а ти да отсъстваш,
после един ключ да завърти – стаята да е тъмна,
две усти да се целуват на сянка, а ти да отсъстваш,
помисли си как две ръце се стискат, а ти да нямаш ръце,
две тела да се взимат, а ти да спиш под земята,
и копчетата на сакото ти да издържат повече от теб
под земята,
и куршумът, заседнал в сърцето ти, да не се топи,
когато сърцето ти, което е обичало света толкова, ще е изгоряло».

Тогава Петър пое думата
и каза с дълбокия си глас:

«Да отсъстваш – не е нищо да отсъстваш;
ако си отсъствал за онова, което трябва,
ще си завинаги в всичко онова,
за което си отсъствал,
ще си завинаги
в целия свят».