Беше лятото на 1923 г., лятото, когато слезнах от Кеймбридж, когато, против желанието на леля ми да се върна в Шропшър, реших, че бъдещето ми е в столицата и наех малко жилище на номер 14б на Бедфорд Гардънс в Кенсингтън. Сега си спомням това лято като най-хубавото в живота ми. След години, обграден от приятели както в училище, така и в Кеймбридж, се наслаждавах на компанията на себе си. Наслаждавах се на парковете на Лондон, на тишината в Читалнята на Британския музей; оставях себе си свободен да се разхождам цял следобед по улиците на Кенсингтън, правейки планове за бъдещето, спирайки от време на време, за да се възхищавам на факта, че тук в Англия, дори в средата на голям град, срещаш пълзящи растения и бръшлян, които прегръщат фасадите на прекрасните къщи.
По време на такава спокойна разходка срещнах съвсем случайно стар приятел от училище, Джеймс Озбърн, и щом разбрах, че е съсед, му предложих да ме посети, когато отново мине покрай моето място. Въпреки че до този момент не бях приел нито един посетител в дома си, отправих поканата с увереност, тъй като бях избрал жилището си с голямо внимание. Наемът не беше висок, но домакинята ми го беше обзавела по толкова стилен начин, че напомняше за спокойствието на викторианската епоха; дневната, която имаше изобилие от светлина през първата половина на деня, разполагаше с износен диван и два удобни фотьойла, антикварен бюфет и дъбова библиотека със захабени енциклопедии – всичко това бях убеден, че ще спечели одобрението на моя гост.