Това, което наричаме съблазняване - ослепителна магия, която ни разтърсва, или поредица от измамни проблясъци, капан - гнезди в нашите ежедневни взаимодействия, но преследва умствените изрази и симптоми.
Основната цел на аналитичния стремеж е да осигури спонтанното възникване и развиване на трансфера, за да може той да бъде обработен. Аналитикът не е съблазнител, а се опитва да активира умствени движения и да предотврати внушението и съблазняването, които са били присъщи на хипнозата и катартичния метод от началото на психоанализата.
Въпреки това, с натрупването на клиничен опит стана ясно, че аналитичното състояние не е напълно неутрално, а съдържа възможности за съблазняване. Тези аспекти понякога могат да функционират по леко стимулиращ начин, разкривайки и насърчавайки умствената организация, а в други случаи придобиват травматични измерения и капанират анализирания, замразявайки неговата умствена пластичност. Така зад измерението на съблазняването се формира крехък баланс. От едната страна са подкрепата, процесът на анти-отчуждаване, удоволствието, процесът на символизация и идентификационното завършване, докато от другата страна дебнат плен, объркване и окончателното анулиране на аналитичния стремеж.
Текстовете, които съставляват тази монография, се опитват да установят позицията, която концепцията за съблазняване заема в психоаналитичната теория и клиничната практика. Изследва се връзката й с аналитичната рамка, травмата, организацията на идентичността, първичната сцена, както и нейният принос към хумора, художественото творчество и формирането на митове.