Нашето време наследи тежката традиция на отрицанието: на Бога, на Природата, на Неправдата. Някога човек можеше да отрича Бога от името на хората, Природата от името на духа, класовото общество от името на равенството. Можеше да отрича всичко, всяка частица на съществуващото, борейки се да съкрати появата на онова, което още не беше дошло. И това още... вдъхновяваше жертвата и оправдаваше убийството.

Но ако надеждите отсъстват, какво остава? След като историята не защитава, да се намери път в случайността. И тук започва работата на утвърждаването. Трудна работа. Защото на какво ще се опре умората, за да промълви едно "да"?

Стойикът, християнинът, всеки по своему спазваше "да приемаш случващото се". Епиктет, Спиноза, Паскал търпят, защото съществува Вселена или Бог. Дори отричащият Ницше проповядва amor fati, очаквайки свръхчовека, а Marx "поносил" капитализма, защото в крайна сметка ще улесни комунизма. Днес, от името на какво би било приемливо настоящето?

[Извадка от текста на задната корица на изданието]