Въпреки че нямаше още никакъв знак, който официално да показва края на дъждовния сезон, едно лятно слънце на ясно синьо небе заливаше обилно земята. След дълго време, върбите с новата и гъста си зеленина хвърляха по пътя плътна сянка, която се поклащаше бавно.
Тамару посрещна Аомаме на входа. Той носеше тъмен летен костюм, бяла риза и едноцветна вратовръзка. По лицето му нямаше и капка пот. Аомаме винаги се чудеше как един толкова едър мъж не се потеше, независимо колко горещо беше.
Щом я видя, кимна леко, поздрави я, промърморвайки нещо неразбираемо, и не отвори повече уста. Не размениха обичайните дребни приказки. Той поведе Аомаме при Госпожата, която я очакваше, вървейки пръв по дългия коридор, без да се обръща назад. Аомаме предположи, че Тамару нямаше желание да говори с никого, може би защото беше загубил кучето. По телефона ѝ беше казал: „Трябва ни ново куче да ни пази“, сякаш говореше безразлично за времето, но дори и тя разбираше, че крие истинските си чувства.
Той обожаваше женското вълкодавче, с което години наред бяха изградили топла и взаимна връзка. Беше приел необяснимо внезапната смърт на кучето като лична обида и предизвикателство. Докато Аомаме гледаше широкия, като училищна дъска, и мълчалив гръб на Тамару, лесно можеше да си представи гнева, който клокочеше в него.