На първия ден губя усещането за време, достойнството си и един банкер. В замяна обаче вече имам две деца и една котка. Не помня имената им, освен на котката, която се казва Госпожица Тинки. Имам също и съпруг. Той е висок, с къса, тъмна коса и сиви очи. Наблюдавам го с крайчеца на окото си, докато седя на стария диван, прилепнала до него. Държи ме здраво в прегръдките си и раните на гърба ми пулсират, сякаш всяка има свой собствен, индивидуален пулс. На челото си имам порязване, което ужасно щипе. От време на време губя зрението си или виждам бели проблясъци. И просто се опитвам да продължа да дишам.

Не знам дали наистина е вечер или така е решил той. Прозорците са херметически затворени с ламарини. Той създава деня и нощта. Като Бог. Опитвам се да убедя себе си, че най-лошото е минало, но подозирам, че скоро ще отидем заедно в леглото. Децата вече са облекли пижамите си. На момчето му е малко тясна, а на момичето прекалено широка; ръкавите висят от ръцете ѝ. Децата са коленичили на пода малко по-далеч от дивана, с длани протегнати към печката на дърва, за да попият колкото топлина е останала. Огънят е отстъпил място на черна купчина пепел, в която тук-там проблясват жарки въгленчета. Абсурдността на цялата ситуация се допълва от чистите гласчета на децата, които бърборят весело. Не разбирам точно какво казват. Чувам ги приглушено, сякаш имам памук в ушите, докато едновременно обмислям как ще убия баща им.