Атина, 28-ми октомври 1940 година. В този ден улиците бяха изпълнени с резервисти. Те, класовете от 1929 година и след това, се изсипаха в градовете в търсене на обявленията за мобилизация в полицейските участъци. След като научаваха своята дестинация и сроковете, в които трябва да се явят, те тичаха към станциите на влаковете, обсаждаха влаковете, които тръгваха без прекъсване, задушаващо пълни с човешкия си товар, към Лариса или към Патра.

Беше странно нещо резервистите. Все още граждани, работници, майстори, занаятчии, счетоводители, учители, сервитьори, носачи, държавни служители, художници, всичко, което в крайна сметка една общество на двадесетия век приписва на хората като производствена и социална характеристика. Но те бяха също така и войници.

(. . .) Никога не бяха убивали в живота си, в огромната си част никога не им беше минавало през ума смъртта на другия от тяхна ръка. Но бързо напускаха света, който досега познаваха, за да успеят да достигнат до друг, в който основната им грижа щеше да бъде да убиват - заедно с вероятността да бъдат убити.

[Извадка от текста на задната корица на изданието]