„Менон“ е диалог, който заема ключова позиция в цялостното творчество на Платон. Той стои на прага на прехода от ранния, чисто „сократовски“ етап на автора към неговия среден, по-зрял период, през който той изглежда изоставя ограниченията на чисто еленктическата методология, използвана от Сократ в неговите дискусии, и се впуска в формулирането на свои собствени оригинални и революционни теории. Тези теории оттогава се считат за сърцевината на това, което е широко признато като платоническа философия. Теории като тази за „отделните“ идеални форми или безсмъртието на индивидуалната душа, както и корелацията на добродетелта и правилното политическо действие със специфична форма на знание, макар и все още не напълно развити, изглежда в този диалог са в етап на кристализация и разпознаване на тяхната взаимна връзка в рамките на всеобхватна и изцяло нова теоретична рамка за своето време. Това ни позволява да проследим пътя, който е довел велик философ като Платон от упоритото, но предимно объркващо и привидно безизходно изследване и критика на възгледите, разпространени сред неговите съвременници, до радикалното и фундаментално преструктуриране на преобладаващите представи за света и човешкото общество на неговата епоха, което води до преосноваване и преоценка на цялата ценностна система, върху която се основава човешкият живот.