В „Много шум за нищо“ Шекспир драматизира една от най-любимите си теми, която не е нищо друго освен любовта, която завършва в основополагащия институт на социалната структура като е брака.

Просто в конкретния случай, пътят, който води до благоприятния край на сватбената връзка между две влюбени двойки в произведението, е изпълнен с много шум. Шумът се предизвиква от повторяемата и упорита –може би и своенравна– отрицателна реакция на приемането на истинските чувства, които двата главни персонажа в произведението, Бенедикт и Беатриче, изпитват един към друг, което ги води в лабиринт на емоционална потиснатост, която ги кара да се изразяват и да действат с агресивна защита, не толкова за да не наранят егото и самодоволството си, колкото за да не бъдат наранени чувствителните им сърца от възможната –както вярват– отстъпка на любовта им от другия.

Гениалният Шекспир не е написал това произведение просто като обикновена комедия, а се опитва да съчетае смела алхимия, смесвайки в правилни дози комичното с трагичното, високото с гротескното, душата с сетивата, както прави и Брехт в театралните си творби.

Вдъхновени от съчетанието на шекспировата пред-отчуждителна (Pre-Verfremdungseffekt), брехтовата отчуждителна (Verfremdungseffekt) и постмодерната пост-отчуждителна (Post-Verfremdungseffekt), нашето представление се възприема като съответствие на „театър в театър“, като „игра в игра“ (на английски: „play in play“), с експресионистични елементи –в действителност, реалистично-експресионистични, колкото и оксиморонно да звучи това– т.е. с използване на постмодерен начин за придаване на брехтовия Велик Стил (Großes Stil).