През 1961 г., когато жените носеха затворени рокли с тясна талия, участваха в градинарски клубове и без да се замислят натоварваха куп деца в коли без предпазни колани, когато дори не се предвиждаше раждането на движението от шейсетте години, камо ли фактът, че участниците в него ще прекарат следващите шестдесет години, анализирайки го, когато световните войни вече бяха приключили, а тайните войни едва започваха, трийсетгодишната майка на Мадлен Зот ставаше всяка сутрин преди изгрев, напълно убедена само в едно: животът ѝ е приключил. Въпреки тази своя убеденост, тя винаги успяваше да стане и да приготви закуската на дъщеря си. Храна за учене, написа Елизабет на едно малко листче и го сложи в кутията за храна на дъщеря си. После се спря с молива във въздуха, сякаш промени мнението си. И написа на друго листче: Спортувай по време на междучасията, но НЕ позволявай несъзнателно на момчетата да печелят. После пак се спря, почуквайки с молива по масата. Не си го въобразяваш, написа на трето листче. Повечето хора наистина са ужасни. И постави най-отгоре последните две листчета.
Повечето деца на възрастта на Мадлен не могат да четат, а тези, които могат, четат думи като „пате“ или „топка“. Но тя започна да чете на тригодишна възраст и сега, вече почти на шест, беше прочела почти целия Дикенс. Такова дете беше Мадлен – дете, което можеше да си тананика някой концерт на Бах, но не можеше да върже връзките на обувките си, което можеше да обясни въртенето на Земята, но се объркваше в играта „три в ред“. И това беше проблемът. Защото, докато музикалните гении винаги се разпознават, същото не важи за ранните читатели. Това се случва, защото ранните читатели просто са добри в нещо, в което в крайна сметка ще станат добри и всички останали. Следователно тяхното първенство не се счита за нещо специално, а просто за досадно.
бъдете първият, който остави коментар