Сега, когато смелите иновации на Луиджи Пирандело вече не скандализират обществото и неговото място в театралната история на нашия век е утвърдено, можем по-добре да разберем къде се намира, освен оригиналността, по-дълбоката стойност на това произведение.

Основната добродетел на него е, без съмнение, начинът, искрено театралният начин, по който успя да интерпретира от сцената един остър за мисленето и чувствата на съвременния човек проблем: радикалната несигурност, липсата на единство, течността и противоречията на нещото, което досега смятахме за най-сигурно, стабилно и еднозначно в света: нашия 'аз'.

Пирандело показа с театъра си колко безпочвено е това 'огледало' и колко суета се крие зад мита за обективната истина. Но не за да ни излекува от теоретична заблуда, а за да разкрие - като истински драматичен поет - нова трагична смисъл на живота: абсолютната самота на човека.

Дори и нашият собствен 'аз' не ни съпровожда, тъй като няма никаква стабилност; и тази болка не ни принадлежи, защото сега, когато я споменава, тя вече не е наша, а на един 'друг', който е престанал да съществува.