Обличането винаги е било най-трудната задача следобед

. Поканата за Валентино Мегаро казваше полуофициално облекло, но проблемът беше в „полу-“. То предлагаше толкова много възможности, колкото една нощ без парти. Беше голяма мъка за момчетата, защото можеше да означава сако с вратовръзка (или без вратовръзка за някои видове яки на ризи

) или бяла риза и панталон без сако (но само през летните вечери) или всякакви видове шлифер, елеци, фракове, шотландски поли или много шик пуловери. За момичетата обаче определението допускаше безброй тълкувания, както обикновено се случва с определенията тук в Квартала на Новите Красавици. Тали почти предпочиташе ясното „официално облекло

“. Дрехите бяха по-неудобни и партитата напълно скучни, докато всички не се напият до безпаметност, но поне не се налагаше да се чудиш какво да облечеш. „Полуофициално, полуофициално“ мърмореше тя, докато погледът ѝ се носеше по съдържанието на отворения ѝ гардероб, където въртящият се закачалник спираше и се движеше рязко напред-назад, докато се опитваше да се синхронизира с непостоянното щракване на очния ѝ мишок, карайки дрехите да се веят на закачалките. Да, „полу-“ определено беше досадна дума. „Но това нормална дума ли е?“ запита се Тали на глас. „Полу-?“ Чувстваше я странно в устата си, която беше суха

като памук от вчерашното парти. „Просто е първата съставна част на думи“ отговори стаята ѝ, която се правеше на умна. „Приятно ми е“ мърмореше Тали. Тя се излегна по гръб на леглото и гледаше тавана, усещайки, че скоро стаята ще започне да се върти

. Несправедливо беше да си губи ума за половин дума. „Изгони го“ каза тя. Стаята не разбра и затвори плъзгащата се врата на гардероба ѝ. Тали нямаше сили да му обясни, че има предвид главоболието от вчерашното безсъние, което беше заседнало в главата ѝ като дебела котка, отпусната

и ядосана и нежелаеща да се оправи.