„ХАРЕСВА ЛИ ТИ Дъждът?“
„Какво мислиш за мармалада от праскова?“
„Пееш тайно във ваната?“
Три въпроса. Три въпроса, които бившият велик и известен полицейски инспектор Бернхард Вагнер – по народност Бени – повтаряше през последните седмици цялото време, без да се уморява и без да се отказва нито за миг. Впрочем, всички, които поне за кратко са имали контакт с него, знаеха за упоритостта и твърдоглавостта му, не само докато беше активен, но и по-късно, в първите години на пенсионирането си. Три въпроса, напълно неподходящи за мястото и времето, не само що се отнася до връзката им, но и до получателите им, т.е. хората, които съставляваха малкия свят на затворническото учреждение Тегел. Затворници – убийци, изнасилвачи и крадци в преобладаващата си част – както и надзиратели, готвачи и чистачи, слушаха всекидневно Бени да им повтаря непрекъснато, като монотонно стихче, тези три въпроса. Показваше се болен, и то тежко, Бени в онези моменти.
Големи капки пот започваха от напуканото му чело, намокряха слепоочията му и оттам течаха безпрепятствено по врата му, докато едновременно с това срамно се оцветяваха и мишниците на синьото му костюмче. И като че ли това не беше достатъчно, очите му – напълно червени от разкъсаните капиляри, причинени както от безсънието, така и от опасно високото му кръвно налягане – малко му трябваше, за да се откъснат от орбитите си от напрежението и тревогата. Обаче Бени не се тревожеше за онова, което би очаквал някой – напротив. Нито го интересуваха опасностите, които дебнеха бивши полицаи в този свят. А при него беше двойно по-лошо. Двойни бяха причините, поради които неписаните закони на затворите щяха да го осъдят без колебание и без никакво смекчение в последната му присъда.