Защо Пападиамандис нарича колекцията си от разкази, която не успява да издаде, "Морски идилии"? На какви европейски контексти се сравнява с холандските художници? Как е възможно - без нито една публикувана книга - да бъде обект на критичен интерес в своето време?

В какви хоризонти на очаквания е било възприето творчеството му до днешния ден? И с какви идеологически или естетически критерии е критикувано или похвалявано? В каква степен неговото творчество подлежи на спецификациите на етнографския разказ и как комуникира с доминиращия дискурс на времето си?

Това са някои от въпросите, на които книгата се опитва да отговори. Започвайки от някаква -различна всеки път- теоретична рамка, тя преразглежда документите и се стреми да покаже, че Пападиамандис в живота и изкуството си е избегнал подчинението на спецификациите на определен начин, вид, език, идеология.

С дълбоко познаване на гръцката литература в нейната вечност, както и на европейската (част от която е превел), той създава погранично произведение, което постоянно отговаря на нови подходи, без да позволява самодоволството на единственото или окончателно тълкувание.