Затворници

Никой не го знаеше. Всички бяха съдени задочно. Съдията не се съгласи, все пак, с начина на обявяване на постановеното решение. Само онзи стар пророк го написа на крилете на изгряващата комарка на жертвите, на олтара, който бяха запалили стъблата на саможертвата.

Ниските погледи никога не го видяха в знаците на небето. Всички слепи, но с широко отворени очи продължаваха. Търсейки... Очаквания, откраднати отдавна. Голямото диамантено камъче в калта на неизмитите улици. Детските усмивки на изгубените образи без име. Умряло цвете, нарисувано в мъгливите, пустите погледи. Безполезен шип, забит в ахилесовата им пета, бавно кървеше. Още устояваха.

Докато не се отвори тъмната, уж непозната, врата напред. С черната дъга в дъното и безкрайна, напукана празнота зад нея. Времето се спъна в вълнообразните бледи луни на неочакваното удивление, преди чувствата на истината да се събудят. Преди рисунките, релефни, върху издялканите тела на смолистите стъбла, да бъдат осветени от пламъка на опожарени надежди и светлината да умре необратимо.

Се смееше... Оперян до прозореца на съ疑ението, до завесата на мръщенето, която едва беше плъзнала. Дали ти не го знаеше от дете...