Вилхелм Райх написа "Слушай, Човеко!" в часове на духовна еуфория, в изблик на състрадание, гняв и отчаяние за съдбата на обикновения и скромен човек, който, без да осъзнава силата си, се оставя без протест в ръцете на всеки тиранин, и притиснат в стадо, мъкне вместо да върви прав и горд.

„Който ме обича, ме кара да плача“ казва една народна българска поговорка. Плаче и душата, когато Райх ни зове в "Слушай, Човеко!". Плач за нашето духовно отчуждение, за експлоатацията, на която сме подложени, за нашия страх да се изправим пред истината, за крайната ни униженост, когато, заблудени от различни пропагандни ужасии, с глас отекващ хулим нашите тирани за малодушието и слабостта и суеверието, за хameleonската покривка на постъпките ни и за коварното стремление към тайния безплътен живот.