«Стени сякаш се стесняваха всеки ден все повече, задушавайки всяко дихание свобода, което се опитвах да открадна. Луната, която виждах през решетките, не приличаше на тази, която познавах; беше луна от камък, студена и безразлична към болката, която времето натрупваше в тази килия.
Не са веригите, които те връзват, а мълчанието на хората, които някога те познаваха и сега са те забравили. Всеки трясък на тежката железна врата беше напомняне, че външният свят продължава да се движи без мен, докато аз трябваше да се науча да оцелява сред сенки и шепоти.
Тази нощ се заклех, че няма да позволя камъкът да влезе в сърцето ми. Ще пазя жив спомена за морето и слънцето, дори и да трябваше да ги рисувам всеки ден с ума си върху сивия бетон, докато истината намери пътя си към светлината.»
бъдете първият, който остави коментар