Една вълна на виктимизация е наследила триумфиращото човечество на модерността, обещанието на Просвещението за свят, освободен от фатализъм и фанатизъм. Странно, в някогашния хедонистичен Запад, изпитанията и болките вече се представят като отличителни знаци на честта, както от богати и бедни, така и от мъже и жени. Това „претендиране за статута на жертва“ същевременно подхранва склонността към злопаметност и отмъщение.

Дори привилегированите и силните искат да принадлежат към „аристокрацията на маргиналите“, към тази нова каста на жертвите, заменяйки по същество наистина нещастните. Приемането на ролята на парий, нарцисизъмът на отритнатия, съревнованието между онези, които смятат себе си за онеправдани от Историята, преживяват дни на слава. Посланието на нашето време е едно: „страдам, следователно съществувам“, тоест „всички сме жертви и имаме право да съжаляваме себе си“.

Ще могат ли обаче новите поколения, глезени, свръхчувствителни и уплашени, да се справят със хаотичния свят, който ни заобикаля и който ги очаква?