Църквите и манастирите, символи на вярата и културното наследство, представляват неразделна част от местната, както и от общата история. Те са не само паметници на културата, но и живи присъствия, които могат да „говорят“ за миналото, настоящето и вечността, както и за мястото и хората.

Защото зад сградите и произведенията на изкуството стои човекът с неговите тревоги, убеждения, очаквания, творчески способности, труд, но и с неговото болезнено търсене на връзка между сътвореното и Несътвореното.

През периода на османското владичество в Алмопия жителите с помощта на църковното управление строят църкви и манастири, за да упражняват религиозното богослужение, да продължат вековните традиции, да изразят чувствата си и да останат обединени като общност в неблагоприятните условия, създадени от завоевателя.

Хората със същите природни материали строят домовете си и пространството за молитва и богослужение. Сдържаната архитектурна форма на църквите и оскъдната светлина, която се разпръсква във вътрешността им, в съчетание с иконографската украса, излъчват една духовност, неразривно свързана с Православната еклисиология.