Силният проблясък, искрата на красотата съвпадат с мига на надмогването, на осъществяването, на Ате на Антигона — отличителна черта, на която наблегнах изключително много… Чрез този елемент за нас се установява определено отношение към онова отвъд централното поле, но именно той ни пречи да видим истинската му природа… Въздействието на красотата е като ослепяване. Отвъд се случва още нещо — нещо, което не може да бъде видяно…
Антигона се явява като автономна — непринудена връзка на човешкото същество с онова, което по чудо се оказва, че носи в себе си, а именно със означаващия разрез, който му отрежда непреодолимата сила да бъде това, което е, пред всички и въпреки всички…
Но Антигона довежда докрай осъществяването на онова, което можем да наречем чисто желание — недвусмисленото желание за смърт като такова. Тя въплъщава това желание.
Помислете — какво става с нейното желание? Не би ли трябвало то да бъде желанието на Другия и да е свързано с желанието на майката? Желанието на майката, както текстът загатва, е изворът на всичко. Желанието на майката е едновременно учредителното желание на цялата структура — желанието, което е довело на света онези неповторими чеда, Етеокъл, Полиник, Антигона, Исмена, — но е и престъпно желание… Потомците на кръвосмесителната връзка са двама братя: единият олицетворява властта, а другият — престъплението. Няма кой да поеме престъплението и да потвърди неговата действителност освен Антигона.
Между двамата Антигона недвусмислено избира да бъде пазителка на самото битие на престъпника. Нещата може би щяха да имат край, ако обществото беше пожелало да прости, да забрави и да отдаде на всички еднакви погребални почести. Доколкото общността отказва това, Антигона трябва да пожертва битието си в името на съхраняването на онова същностно битие, което е семейната Ате — мотивът, истинската отправна ос, около която се завърта цялата тази трагедия.
Антигона завинаги съхранява, увековечава, обезсмъртява тази Ате.
(От глава XXI)
