Теспротия, 30 октомври 1940 година. Снарядите свирепо свирукаха над главите им, а те, изплашени, не знаеха как да реагират. […] Маро, погълната от огъня на ада, който се измъкваше от черните облаци на небето, здраво държеше Константи в обятията си. Тя беше накубана като малка птичка под едно дърво и се опитваше да предпази себе си и уплашеното дете. Гладеше косичките му през наметалото и му шепнеше нежно: «Обичам те, Константи, обичам те, детенце. Не се страхувай».

Но в главата ѝ нахлуваше и се просмукваше страхът; страхът и несправедливостта. Помисли, че в този момент Елена е станала от леглото, метнала е покривките си. Тя излиза навън и ще види едно пусто и празно село. «Тя го заслужаваше!» каза високо, без да я е грижа, че детето ѝ я чува. Все пак, дълбоко в себе си знаеше, че това, което са направили на нещастната жена, е равно на смърт - душевна и телесна.

Беше в същите редки моменти, когато Маро призоваваше помощта на Бога: «Боже мой, моля те, нека злото да не падне на главата ми. Не бях само аз виновна» се помоли и в молитвата си се опитваше да оправдае себе си - и действията си. Мозайката на Изповедта се разкрива и пленява…