В поемата на Сапфо, любовта се възприема като хуманоидно присъствие с огромна сила. Тя е бог и демон едновременно. А Сапфо, в два свои стиха, осветява цялата ѝ противоречивост. Любовта раздава страдания. И хората търпеливо понасят самотата, раздялата, неизпълнените желания, носталгията. Споменът за щастливите моменти, измамните надежди измъчват и горчат душата, помрачават ума, разклащат волята за живот, засенчвайки радостите ѝ. Тази тъмна страна на любовта представлява половината ѝ същност. От друга страна, любовта създава приказки. Тя прави преценката селективна. Влюбените идеализират своите партньори. Така всяка любов изглежда уникална и същевременно различна от предишната. Тяхната любов се храни с илюзии и заблуди. Но без тази митологизация никой не би могъл да се влюби отново. Това е чувство на облекчение, временна катарзис, от което човек има нужда, за да издържи на промените в емоционалния си живот.