Miltos Sachtouris
Поетът Милтос Сахтурис (1919-2005) е роден в Атина. Той произхожда от Хидра и е правнук на адмирала от Революцията от 1821 г., капитан Георгиос Сахтурис. През 1937 г. се записва в Юридическия факултет на Атинския университет, но през 1940 г. го напуска, за да се посвети на поезията. Литературният му дебют е през май 1944 г. с публикуването на стихотворения в списание "Τα Νέα Γράμματα". Работил е със списанията "Τα Νέα Γράμματα", "Τα Νέα Ελληνικά" и "Νέα Εστία". Превеждал е стихове на Брехт. Награден е с три Държавни литературни награди. През 1956 г. получава Първа награда "Млади европейски поети" от италианското радио и телевизия за сборника си "Когато ти говоря", през 1962 г. Втора държавна награда за поезия за сборника си "Стигмата", през 1987 г. Първа държавна награда за поезия за произведението си "Ектоплазми", а последната му награда е през 2003 г., когато получава Голяма държавна награда за литература за цялостното си творчество. Сред другите му произведения са поетичните сборници: "Забравените" (1945), "Паралоги" (1948), "С лице към стената" (1952), "Когато ти говоря" (1956), "Спектри или радост на другия път" (1958), "Разходката" (1960), "Стигмата" (1962), "Печат или осмата луна" (1964), "Съдът" (1971). Стиховете му са преведени на много езици. Починал е в Атина на вторник, 29 март 2005 г.
Такис Синопулос пише в списание "Εποχές", брой 24, април 1965 г., по повод излизането на осмия поетичен сборник на Милтос Сахтурис "Печат или осмата луна": "Не винаги съм сигурен дали с поезията на Милтос Сахтурис сме изправени пред вече благоразумен, рационализиран сюрреалист, който е подредил своите земи, тоест организирал и стандартизирал своята абсурдност, или пред случай на чудовищна самота, където поетът пристъпва към олтара с решението да изкупи непознат и тъмен бог. [...]
Би било повторение на известни факти да се каже, че той принадлежи към елита на следвоенното поколение. И той, с упоритост и инат, постепенно завоюва позицията, която заема днес, борейки се с различни откази. От 1945 до 1964 г. има осем сборника на свое име. Те не са обемисти [...]
Но с всяка от своите книги, той ни задължава да се изправим отново пред него в неговата малка неосветена градина, която вместо да бъде Едемската градина, е съвсем не приятната градина на страха, тревогата и вината. Други цветя, които ще съберем, са закланата любов, често превръщаща се в безчувствени действия, самотата в смисъл на самонаказание, изкривяването и обръщането на отношенията на нещата, призоваването на загубена невинност, студеният дъх на съседната смърт. И сред тях, Сахтурис "цар в окървавени градини", неизлечимо белязан от спомена за дълбоко вкоренен, но не и непроницаем, първороден грях."
