„Излезте оттам веднага, вземете такси, ще се срещнем в бара близо до Кастел Сант’ Анджело, помниш ли?“ попита Мануел, въздъхвайки. Те пристигат в бара едновременно, тя слиза от таксито с тежки крака, изпотена, момиченцето, Мара, спящо в обятията ѝ, чантата стегната в ръката ѝ, той паркира мотора. Вече беше стъмнало, колите минаваха по брега на Тибър, Кастел Сант’ Анджело изглеждаше внушително, осветено, но беше потъмняло, беше август, страшна жега, не можеше дори да поемеш въздух, навсякъде беше разпространена меланхолия. „Кой ли може да е?“ Тя не му позволи дори да свали каската, нахвърли се върху него, рязко пусна дръжката на чантата, която падна на земята, разтворила ръце, го принуди да я прегърне, той затвори ръцете си около тялото ѝ, около нея, която вече държеше Мара в обятията си. После се отдръпна, здраво стисна китката му, Мануел не можеше да отключи каската. „Изчакай“, каза ѝ.
Тя продължи: „Какво трябва да направя, Мануел?“ Най-сетне Мануел успя да се освободи от каската, сложи я в куфарчето на мотора; жегата беше залепила косата му на челото, слепоочията и врата, потта течеше, вдигна чантата ѝ, закачи я на ръката си, взе момиченцето в обятията си: Каква странна гледка, мъж с тъмна риза и сини панталони, с едно спящо момиченце в обятията си, главата му наклонена на рамото му и дамска чанта, която се люлееше и удряше в крака му, прегърна я с свободната си ръка, придружи я до бара, който беше отворен цяла нощ, разкопча яката на ризата си, задавяше се, отвори ѝ вратата, направи знак да влезе вътре.
