„Мба!“ каза Маргарита, която стоеше до тях. „За първи път виждам толкова ясно дъга! Виж, мамо! Виж колко живи са цветовете!“
„Затова ти казвам, бабо! Хайде да я видим отблизо, хайде да видим къде започва и къде свършва!“ помоли внучката ѝ с възбуда, дърпайки я за ръката, за да я изведе навън от къщата.
Вая ѝ погали главата с плътно сплетените плитки. „Скъпа моя, никой никога не е намерил началото и края на дъгата. Тайната ѝ е добре скрита…“
Няколко минути по-късно обаче те вървяха рамо до рамо към корена на дъгата, която с всяка минута ставаше все по-ярка. Цветовете ѝ изглеждаха като извадени от палитрата на художник. Дори и тя самата не използваше толкова ярки цветове, когато ги бродираше върху тъканите си.
„Какво е дъгата, бабо?“ попита нежно Ирина. Вая седна първо на един камък и я взе на коленете си, преди да отговори. „Майка ми казваше, когато бях малка, че този многоцветен път е стълба за душите…“
„Кои души, бабо?“
„Душите, които обикалят по земята и когато дойде време да отидат нагоре, оттам се качват, за да срещнат Твореца си. Виждаш ли, когато някой умира, душата не започва веднага пътуването си към небето. Четиридесет дни се скита между живите, които е обичала в живота си. Но когато настъпят Четиридесетте дни, когато се насити от сладката жътва, която ние, останалите, приготвяме, тя е готова да отиде на своето място, в Небето. И тогава идва дъгата, за да ѝ покаже пътя.“
„А ако някоя душа иска да слезе, бабо? Пак по дъгата ли слиза?“
„Не, дъще моя, пътят надолу винаги е затворен. Последното жилище е и вечният дом.“
„И те ни виждат, бабо, оттам горе умрелите?“
„Да… те ни виждат, Ренуле моя. И се радват на нашата радост и тъгуват с нашата скръб.“
