Баща ми… Кириакос Зисиматос… Спомням си го през мъглата на толкова изминали години. Тогава, когато се смееше и цялото му тяло се разтърсваше, а смехът му, силен и радостен, с аромат на детство, заразяваше всички около него. Всички казват, че приличам на него и не грешат. Свидетел е една стара снимка, черно-бяла, износена от времето и с мека жълтеникава оттенък по краищата си. Искам да вярвам обаче, че нашето сходство продължава и под повърхността и стига да ни приравнява като хора. Аз съм неговото истинско продължение…
С баща ми имахме код за комуникация, който изключваше всички останали, и първо разбира се майка ми, която се ядосваше и крещеше. Както тогава, когато бях на пет години и баща ми ме качи на трактора и ме накара да го управлявам. Когато тя разбра, получи криза^ крещеше и дърпаше косата си. Обясненията му, че големият волан на машината се държи здраво от неговите стабилни ръце, останаха без отговор и не беше за първи път, но баща ми се усмихваше спокойно. И когато майка ми изказа всичко, което имаше да каже и си тръгна, той се обърна, погледна ме и ми прошепна: „Жени! Първо крещят, после слушат и после разбират… ако искат! Какво да кажеш? Проблем, но и солта на земята, сине мой!“ Тогава не разбирах какво има предвид, но сега вече знам.
