Имаше едно време, не толкова отдавна, когато името Хариклея асоциативно навяваше спомени за неделни тави с имам баялдъ, за карирани халати и кърпи за почистване. Това беше име, което ухаеше на пастра със зелен сапун, което обръщаше следобед чашките за турско кафе, което оставяше шепа пари на престилката на гадателката и накисваше пожълтели сватбени рокли в индигово багрило. Това беше име, което, когато го чуваше човек, с инстинктивния порив на лунатик изваждаше мръсното бельо за пране.
Във всеки случай, когато го чуваше, Хара получаваше пъпки. Не че нямаше някои такива по милото й личице, въпреки че леля й Султана редовно я мажеше с микс от майско розово масло с две капки дафиново масло и лавандула, и въпреки че вече беше навършила деветнайсет. Пубертетът беше направил една старателна арменска визита преди няколко години и не мислеше да си тръгва...
Хариклея Секероглу от Джибали, Константинопол, през 1918 г., вече успешно преминаваща деветнадесетата си година в този суетен свят, след внимателен анализ на бурния си ученически и младежки живот, беше достигнала до едно основно заключение. Тя го обяви с музика и песни на останалите жени от семейство Секероглу, един следобед, когато ги заварила сладко занимаващи се с халвата си в малката кухня, която за константинополските жители беше пъпът на дома и центърът на техния малък свят.