Западна Македония, август 1903
Изгубена. Като ветропоказател, който вятърът върти както му е угодно, така се чувствам. Ветровете на живота и смъртта, които бушуват около нас и определят съдбите ни тук, горе, в тази малка родина. Това си мисля, щом се съвзема от тежкия, изтощителен сън. Разбирам, че Бог е осветил света, усещам топлите слънчеви лъчи да съживяват скованото ми тяло, напрегнатото ми лице. Нощта отмина, още един ден се разгръща пред нас. Не е малко това, не сега, не тук, с разрушеното ми училище и опожареното Раково зад нас, с гъстата гора около нас, с дивата планина пред нас. Ръцете ми са свити, краката ми също, струва ми се, че менгемета ги държат схванати, невъзможно е да отворя клепачите си, усещам ги натежали с непосилна тежест.
Слава на Всевишния, дочакахме утрото. Колко сигурности, колко уверености изгубих от деня, в който стъпих на тази свята земя на Македония. Да не знаеш дали образите, които виждаш днес, ще те чакат и утре, да не знаеш дали теменужените залези, които съзерцаваш, ще видиш отново, да не знаеш дали това слънце, което залезе, ще изгрее и за теб на следващата зора.
Дочакахме утрото. С все още затворени очи славя Бога за Неговото величие, под Неговото покровителство ни опази и ни спаси. Схванатите ми ръце са спасени, някога изписваха думи върху хартия, сега изкачват цели планини, влачейки едно малко момиче към избавлението. Краката ми са подути, но здрави, някога леко стъпваха по алеите на Запион, мечтаейки, а сега тежко стъпват по склоновете на Гювиста, борейки се да избягат от ада.
