Откакто дойде декември и зимата настъпи истински, вечерите са мъчение в подземната килия, с влагата, която се кристализира по пръстените стени, и ледения вятър, който свисти, докато прониква през прозорчето. Но и пак, разсъмването е най-лошият час, тогава, когато дори вътрешностите ни усещаме вкочанени от непоносимия студ. Не че часовете през деня са много по-добри. Глад и лишения, тревога и страх, това ни съпътства, с това живеем, понякога сърцата ни се разтуптяват, друг път ни вцепеняват. Но така се сближихме през трудните дни и още по-трудните нощи, така ни обвързаха общите ни трагични съдби, преследването, кръвта и сиращината. Споделяме малкото храна, повече получава този, който има по-голяма нужда от болест или умора, споделяме дупчестите черги и рогозки, в най-лошия студ притискаме измършавелите, измъчени тела едно до друго, за да си предаваме топлина.
Понякога идват долу заптиетата и ме взимат за разпит, търсейки нещо да научат, по-често взимат Милио, понеже е момче, най-често ни връщат пребити, с подути ръце и лица, с разранени гърбове, с подути кореми. Тогава над нас се надвесва Василка, макар да е българче, макар брат ми да я беше стискал яростно за гърлото, едва не я удушил, за да отмъсти за това, което изстрадахме от нейния род. Тя запрята тънките си ръце щом види раните и синините ни, все да ни почиства лицата, все да капва капка по капка вода по подутите ни устни, да стърже сух хляб в ръждясалото панице, за да омекне и да ни нахрани, чужди сме, но се грижи за нас, такава е душата на това малко момиче, така я е създал Бог, дори гущерите, дори мравките, които тъпчеше в обора на чичо си, й беше жал.
