Васил беше подредил добре последната-последна стая на тази къща. Той ремонтира вратата, прозорците и пода, шпакловал е вътре и сложи тазове на прозореца. Самият той беше преобразувал малкия склад, който се намираше до стаята, в кухня и никой не можеше да му откаже, че всичко е направено с майсторство и страст.

Къщата приличаше на склад за храна или на къща за овчари - и може би наистина е била някога такава. От едната страна имаше стена, висока около метър и половина, изградена от насипни камъни, посредата една дълга дворно пространство, а от другата страна бяха подредени шестте стаи. Във всяка от тях живееше по една семейство. Последната къща в квартала беше поне сто метра далеч от нея и между тях издигаха купчините от боклуци, които камионите на общината минаваха и събираха на всеки три месеца.

Асфалтът беше на петдесет метра по-надолу - срещу входната врата. Малката решетка на входа на двора скърца, когато вятърът постоянно я отваря и затваря. Всеки път, когато я отвори, един изнемощял куче лае, без да се помръдва от мястото си. Когато отново се затвори, то тича там, спира малко, без сега да лае, гледа навън и отново се връща на мястото си.

Можеше да се каже, че това куче имаше разлики с вятъра - непознаваеми. С хората нямаше никакви - нито лаеше на никого, нито мърдаше опашката си на никого. Всъщност не принадлежеше на никой от обитателите специално и конкретно - просто беше настанено там, както и другите.

И затова Васил беше решил, при първа възможност, когато оставаха някакви дърва, да му направи и на него малкия дом в двора и да го настани окончателно. Според тези обстоятелства, кучето беше най-особен и най-философски настроен от обитателите на къщата.