Уил хвана майка си за ръката и ѝ каза: „Хайде, хайде…“ Но тя изглеждаше неохотна да го последва. Беше ясно, че все още се страхува. Уил внимателно огледа тесния уличен път отгоре до долу, доколкото му позволяваше светлината на здрача; очите му проучиха едно по едно еднообразните къщи, малките градинки, оградите с храстите, видя как слънцето се люлее игриво върху прозорците от едната страна, оставяйки другата в сянка. Нямахме много време пред себе си. Беше часът, когато всички вечеряха, а Уил беше повече от сигурен, че скоро по улиците и тротоарите ще се появят децата от квартала, готови да гледат, да коментират, да наблюдават. Беше опасно да чакат още, но единственото, което можеше да направи, беше да се опита да я убеди, както обикновено.
„Мамо, хайде да влезем да видим госпожа Купър“, ѝ каза. „Виж, почти стигнахме.“ „Госпожа Купър?“ тя го попита колебливо. Но Уил вече звънеше на звънеца. За да го направи, трябваше да сложи чантата си на земята, защото с другата ръка все още държеше тази на майка си. Може би идеята някой да го види на тази възраст – вече беше почти на дванадесет години – да държи майка си за ръка му се струваше малко неудобна, но добре знаеше какво ще ѝ се случи, ако не го направи.
Вратата се отвори и на прага се появи прегърбената от артрит фигура на средновъзрастната му учителка по пиано, разпръсквайки навсякъде прекрасен аромат на лавандула, толкова познат на Уил от първия ден, в който я срещна. „Кой е? Ти ли си, Уилям?“ го попита възрастната дама. „Не съм те виждала повече от година. Какво искаш, скъпи?“ „Искам да ме пуснете да вляза за малко, моля ви, и да доведа и майка си с мен“, ѝ каза той решително.