Винаги съм знаел, че някой ден ще се върна по тези улици, за да разкажа историята на човека, който изгуби душата и името си в сенките на онази Барселона, потънала в неспокойния сън на една епоха, в която владееха пепелта и тишината. Това са огнени страници, написани под закрилата на града на прокълнатите, думи, отпечатани в паметта на онзи, който се завърна от мъртвите с обещание, забито в сърцето, и цената на едно проклятие. Завесата се вдига, публиката мълчи и, преди сянката, която обитава съдбата му, да слезе от механизмите, които движат декорите на театъра, група добри духове излиза на сцената с комедия на устните и с онази благословена невинност на човека, който, вярвайки, че третото действие е и последното, идва да ни разкаже една коледна история, без да знае, че обръщайки последната страница, мастилото на дъха му ще го отнесе бавно и безмилостно в сърцето на мрака.

Барселона, декември 1957. През онази година, по време на Коледа, всеки ден започваше със скреж и оловна атмосфера. Една синкава полумрак обагряше града и минувачите минаваха с вдигнати яки до ушите, рисувайки с дъха си фигури в студа. Малцина бяха онези, които през тези дни се спираха, за да се загледат във витрината на „Семпере и синове“, и още по-малко бяха тези, които се осмеляваха да влязат и да попитат за онази изгубена книга, която ги е чакала цял живот и чиято продажба, ако оставим настрана поетичния устрем, би могла да допринесе за подобряване на съмнителното финансово положение на книжарницата.

„Мисля, че днес ще стане. Днес съдбата ни ще се промени“, обявих с онова чувство на еуфория, което носи първото кафе за деня, чист оптимизъм в течна форма. Баща ми, който от осем сутринта се бореше с счетоводните книги, правейки фокуси с молив и гума, вдигна поглед от тезгяха и наблюдаваше клиентите, които минаваха забързано и изчезваха, спускайки се по улицата.