влизам в колата. Единствената светлина в нощта идва от електронния часовник на лявата ми китка. Часът е 02:39. Бях оставил колата паркирана на наклона, за да не се налага да чакам близо до селото. Завъртам ключа в запалването и, за мое щастие, колата запалва от първия път. Пълзя бавно по хълма, който се намира вляво от къщата, държейки здраво волана и скоростния лост. Незабележимият звук от контакта на земята с гумите ми създава напрежение. На празен ход оборотите не могат да се задържат и, ако не газя, за да загрее двигателят, моторът ще изгасне. Така става и сега. За щастие обаче това „сега“ е в края на хълма и когато дойде моментът да запаля отново, съм достатъчно далеч от къщите. Завъртам ключа, натискайки два пъти газта, оборотите се вдигат. Шумът от двигателя се губи във въздуха, далеч от прозорците на последните къщи. След двадесет минути ще съм пристигнал. Започвам да търся радиостанция. Безуспешно. Антената е счупена от два месеца.

Вятърът разклаща колата по цялото трасе, като лодка в буря. Успокоява се само когато се появят двата планински върха вдясно от мен и задържат вятъра зад скалите си. Няколко километра по празен път. Нощта е обхванала всичко и мракът покрива хоризонта. Двете фарове на колата са единствената дисонанс в това тържество на тъмнината. Вълнението ми, че ще го срещна, ме кара да ускоря. След десет минути ще бъда там. Когато пристигам, паркирам зад един храст. Не искам да развалям изненадата. Слизам от мястото на пътника и обувките ми се търкат по чакъла. Приближавам се до целта си. Чувствам как вятърът галва прасците ми и се изкачва по бедрата ми. Достига до голия ми кръст и цялото ми тяло настръхва.