Беше студен слънчев априлски ден и часовниците показваха един следобед. Уинстън Смит, с брадичката притисната към гърдите си, докато се бореше да се спаси от ужасния вятър, бързо прекоси стъклените врати на Здането на Победата, въпреки че не беше достатъчно бърз – вихър от груб прах влезе с него в сградата. Входът миришеше на варено зеле и износени парцали. В единия му край, цветен плакат, прекалено голям за вътрешна експозиция, беше залепен на стената. Изобразяваше само едно огромно лице, с ширина над един метър: лицето на мъж около четиридесет и пет годишен, с гъста черна мустаци и груби, но привлекателни черти. Уинстън се насочи към стълбите. Нямаше смисъл да опитва асансьора. Дори в най-добрите си дни той рядко работеше, а в момента токът прекъсваше през деня. Това беше част от инициативата за пестене на енергия, в подготовка за Седмицата на омразата. Апартаментът беше на седмия етаж, а Уинстън, на тридесет и девет години и с разязвена варикозна вена над десния глезен, започна бавно да се изкачва по стълбите, спирайки няколко пъти по пътя, за да си почине.
На всяка площадка, срещу шахтата на асансьора, плакатът с огромното лице те приковаваше към стената с поглед. Това беше една от онези толкова изкуствени картини, чиито очи те следват из пространството. „ГОЛЕМИЯТ БРАТ ТЕ НАБЛЮДАВА“, пишеше надписът в основата. В апартамента, сладникав глас четеше списък с числа, свързани с производството на чугун. Гласът идваше от правоъгълна метална плоча като замъглено огледало, която беше част от повърхността на дясната стена. Уинстън превключи един бутон и гласът леко намаля, въпреки че думите все още се чуваха ясно. На устройството (наричано телевизор) имаше възможност за намаляване на звука, но беше невъзможно да се изключи напълно.
