Барут, жега и прах. Дори платаните край потока на Дала стояха прегърбени, с восъчни и изсъхнали листа през това черно лято. Каньонът на Ахерон и стръмните скали на Заврухо ехтяха от пушечните залпове ден и нощ. Пътеките навсякъде бяха затворени, нито в равнината на Фанарио, нито в Парамитиа, нито дори в Лака можеше някой да излезе, да намери няколко зърна да утоли глада си. Цялото Су̀ли беше обградено от войските на туркоалбанците на Али паша, обсадата продължаваше почти три години и все повече затягаше огнената примка около планинската долина. Първо паднаха Скапета, съюзническите села на север от планинския полуостров, от пролетта нататък свободно остана само тясното плато на юг, основната област на Су̀ли, легендарният Тетрахори, Аварикос, Киафа, Самонива и самото Су̀ли, цялата му площ беше не повече от две-три хиляди декара, с дълбоката клисура и острите скали, доминиращи над четирите села.
„Ще се оттеглим ли?“
Легко погледна Кико, малката си сестра, сякаш й каза най-странната дума.
„Ами, няма ли да се оттеглим? Без вода ще останем? Дори цикадите не могат да издържат жадни в такава жега.“
„Защото имаш и бебето, за което трябва да се грижиш.“
„И ти. И нямаш никого вкъщи, сама си.“
