Една малка дума, една голяма надежда. „Ще видим…“ Две неясни думи за отговор, две думи, които съкратиха надеждата. „Може би имаме някаква новина?“ Там беше душата на Ариадна, която настояваше. „Може би, Манолис. Не може ли?“ Настояваше с страст и сила. Дървото на надеждата ѝ за пореден път се опитваше да разпери клонки и листа. Природата цъфтеше, заедно с нея цъфтяха и душите на хората. Чуваше се в думите, които вече не бяха изтощени от глада, виждаше се в очите, които вече не бяха угаснали от страха. Само през нощите нежелани мрачни образи нахлуваха в ума и сърцата им. Детски телца с ребрата си като скелети, измити от дъжда, с коремчета подути от хроничен глад, с бледи и изтощени личица, докато, кльощави, се влачеха до кофи за боклук и тротоарни плочи, търсейки троха, която да ги държи живи още малко, поне един ден, поне един час. Кръв проляна пред разстрелните групи, купища трупове, натрупани върху количките на общината всяка сутрин. Образи от окупацията, дълбоки рани в душите на хората, които не искаха да заздравеят.
Да, въпреки слънчевите дни, нощите в Атина все още бяха тъмни и мрачни, спомените идваха нежелани и мрачни, измъчваха и разбунтуваха, караха хората да се страхуват, въпреки че знаеха, че количките на общината отдавна са спрели да събират изтощените и да ги изхвърлят в масови, анонимни гробове, въпреки че знаеха, че германските оръжия отдавна са спрели да изпращат невинни души в другия свят. Три и половина години германска окупация не се изтриват от един ден за друг, това си казваха, за да облекчат миналата болка, това си казваха един на друг, за да се утешат, докато не дойде избавителният сън и ги отнесе далеч, на други места, в други светове, където нямаше студени сини тела и изтощени деца, имаше само сито коремче и усмихнати личица, един рай, който вече се надяваха да дойде и в техния край. Надеждата беше единственото им оръжие, тя ги държеше на пътя на живота, тя прогонваше тежестта от сърцето им на следващата сутрин.
