Ренисемб се спря и погледна от високо към Нил. Отдалеч стигаха до ушите ѝ слабо гласовете на братята ѝ, Яхмус и Собек, които спореха дали дигите на някои места се нуждаят от подсилване или не. Гласът на Собек беше силен и пълен с увереност, както винаги. Той обикновено налагаше мнението си с спокойна сигурност. Гласът на Яхмус беше нисък с леко мрънкащ тон и издаваше съмнение и тревога. Яхмус постоянно беше в състояние на безпокойство по една или друга причина. Той беше най-големият син и докато баща им отсъстваше на север, управлението на нивите беше повече или по-малко негова работа. Яхмус беше бавен, внимателен и склонен да търси трудности там, където нямаше такива. Той беше едър мъж, бавен и нямаше никаквата увереност и жизненост на Собек.
Още от малко дете Ренисемб помнеше, че слуша тези двама по-големи братя да спорят със същите тонове. Изведнъж това ѝ донесе чувство на сигурност... И все пак, докато отново гледаше към жълтеникавата, блестяща река, усети как в нея отново пламва негодувание и болка. Кай, младият ѝ съпруг, беше мъртъв... Кай с усмихнатото лице и силните рамене. Кай беше при Озирис в царството на мъртвите, а тя, неговата много обичана жена, остана неутешима. Живяха заедно осем години... Тя беше почти момиченце, когато отиде при него... а сега се връщаше вдовица, с детето му, Тети, в дома на баща си.
