Той вече нямаше толкова желание за игри, но все още правеше дълбоки гмуркания във водата, знаейки, че са последните му, тъй като морето започна да се охлажда много и скоро щеше да стане тъмно, обличайки зимния си воал. Така щеше да го напусне, избирайки да го гледа отдалеч, а не да се плиска в пяната му. Предпочиташе разходките по върховете, там където обичаше да се гони с облаците и да ги разпръсква, когато не го обкръжаваха много наведнъж, за да го нападнат и да го накарат да бяга безредно. Вивиан се взираше в умореното от интензивните летни маршрути слънце, но и в онова старо куче, което се свиваше в двора ѝ и лежеше до късно следобед до чешмата, проклинайки старостта си, която вече му забраняваше да тича безгрижно по улиците, както правеше през всички години. Беше свикнало да се пече лениво цялото лято, но вече няколко дни слънцето залязваше бързо и така черният, Мургос, не издържайки на студа, който слизаше от планината, отиваше и се свиваше отзад, под черницата, тъй като падналите ѝ листа образуваха мек слой, който много му харесваше.
„Остаряхме, Мургос… Колко бързо отлетяха годините…“ каза му Вивиан, усещайки и тя тежестта в краката, но и в душата си. Вече бяха заминали деца и внуци, успя да ги зарадва няколко дни там в Калаврита, преди да се изгубят в ежедневието и задълженията си. Въпреки че чувстваше, че идващата зима ще бъде тежка, беше решила да остане там, в красивия замък на Хелмос, вече знаейки, че отново ще се бори с самотата си след голямото пътуване на любимия си мъж, Йоргос, който я остави сама и огорчена. Гробището беше на две крачки и искаше да е близо до него, да му запали кандилото, да му каже няколко думи и после да започне да подрежда документите му. Той беше за нея нейното съкровище, цялото ѝ живот, остана запалена свещ в паметта му.
бъдете първият, който остави коментар