Г-н Ливингстън намираше за неприемливо, че Роберта Туист беше кръстила единствения си син в пресвитерианската църква „Свети Андрей“ и го беше нарекла Оливър. И не защото имаше нещо против пресвитерианските енориаши или против страховития купол на „Свети Андрей“, а защото беше убеден, че се изисква голяма наглост да оставяш на вратата на книжарницата си, от понеделник до петък, момче на име Оливър Туист. Едуард Ливингстън беше изгубил представа за времето и вече не знаеше колко години е бил книжар. Това не беше професионална страст, а въпрос на оцеляване: г-н Ливингстън разбираше книгите по-добре от хората. Въпреки че това последно твърдение не беше напълно вярно – има изключения дори за най-опитния книжар – защото животът в една книжарница имаше много книги и малко клиенти.
В книжарницата гордо се издигаше синята табела с бели букви, на която пишеше: „MOONLIGHT BOOKS“. Тя се помещаваше в стара двуетажна сграда в една уличка в квартал Темпъл. На същото място, на не толкова завидно място, имаше магазин за мъжки обувки, който беше имал по-добри дни около двадесетте години на миналия век, и един толкова стар шивач – приличаше прекалено много на г-н Магу – че повечето му клиенти никога повече нямаше да се нуждаят от услугите му. Г-н Ливингстън не се притесняваше, че книжарницата му беше малко скрита, тъй като беше страстен поддръжник на мнението, че животът без малко мистерия не е интересен.
От улицата се виждаше фасадата на Moonlight Books, изцяло от боядисано в синьо дърво и с поддържани витрини. Зад витрините, хореография от романи успяваше да привлича погледа на минувачите с по-голям или по-малък успех. Г-н Ливингстън не се занимаваше с витрините на магазина си, но изразяваше одобрението си с кратко ръмжене всеки път, когато някоя книга беше поставена на рафта. Вратата на книжарницата, също от синьо дърво, имаше странна дръжка във формата на перо, която посетителите натискаха, за да влязат, докато ги посрещаше особен звук от някакви висящи звънчета.
бъдете първият, който остави коментар