До преди два дни, когато получих новината, главата ми беше празна черупка, сърцето ми - пустиня. Години наред научих да живея така, изгонена от собствената си душа. За да не падна лесно. За да не ме изяде червеят на отчаянието. За да издържа всички „може би“ на света. Молби, писма и призиви^ молби и сълзи^ хиляди врати^ хиляди изказвания по радиото^ хиляди бюлетини за изчезнали^ безкрайни утешителни удари и сърдечни гримаси на другите. Какво можеха и те да направят? Какво да ми кажат? Все пак можеха ли? Лица без глас бяха, устни без думи. Цели години душата ми плавеше в тази карантина на безкрайното отсъствие. Години на самота и болка. Разпръснати листа бяха надеждите ми, събирани отново и отново от вятъра на отчаянието. Разпръснати листа и напразните им думи от вятъра на безсилието: „Търпение…“ „Кураж…“ „Надеждата умира винаги последна…“ Но беше истина. Не умрях, държах се за надеждата.
Толкова години живеех само за този момент. Свещеният момент, когато сълзливите ми очи за първи път видяха кораба да влиза в пристанището и да я връща обратно в прегръдката ми. Само Бог знае как се задържах и не скочих в морето от желанието да бъда при нея час по-скоро. Близо до единствения човек, който ми остана, който ме държеше вързана за кея на живота^ единствената ми дъщеря. Момиченце толкова малко беше, когато ни разделиха. Още с мляко в устата. Пъпка беше тялото ѝ, която не успях да видя да цъфти. Не ѝ се насладих, не се наситих. Само тръните^ само тръните опитах.
