Триест, пролетта на 1827
С мъка отваря клепачите си. Кошмарите, които измъчваха съня и будността му месеци наред, най-накрая започват да се разреждат. Сега вече пада безсилен и изтощен върху памучния си дюшек и го обгръща сън, който го тласка към мрачни бездни, към места на самота.
С мъка отваря клепачите си и силно притиска с палци подутите си очи. След време успява да намери сила в парализираното си тяло, да се изправи на крака. Стои за миг неподвижен, сякаш тялото и душата му внезапно са се вкаменили, бавно вдига осакатената си ръка и с треперещи движения сваля от врата си износената кожена кутия. Изважда скицата с лицата на любимата си жена и единственото си дете, която е нарисувал с въглен филелинът Келнер миналата пролет в Мисолонги, в дома на стария Капсалис, малко преди изхода и разрухата.
„Любима моя... рожбо моя...“ прошепва с устни, които треперят неконтролируемо, докато гледа и целува двете избледнели лица върху пожълтелия лист. „Никога няма да спра да вярвам, че ще се срещнем отново... Никога...“
Сутрешната мъгла го обгръща, щом прекрачва портата на стария хан. Върви направо, към нос Света Тереза, към карантинната станция на града и към малкото пристанище на карантината. В това пристанище всяка сутрин оставя повечето си надежди.
