Не вярвайки на очите си, те се хвърлят напред, искат да ме хванат за краката, но се страхуват, че ще нарушат равновесието ми и ще ме съборят. Сега молят с мълчалива отчаяност, но аз им обърнах гръб. Знам какво трябва да направя.

Под мен, на виеневащата височина, червените керемидени покриви изплуват като огнено море, което се простира, за да срещне провинцията… осветявайки красивото място, където някога са крачили гиганти… Джото, Донатело, Брунелески, Ботичели, Микеланджело.

Точка по точка, доближавам краката си до ръба на бастионите. „Слез!“ викат. „Все още има време!“ О, умишлено неуки! Не виждате ли бъдещето? Не осъзнавате величието на творението ми? Нуждата от него? С удоволствие пристъпвам към върховната жертва… и чрез нея ще изтрия и последната ви надежда да намерите това, което търсите.

Няма никакъв шанс да го откриете навреме. Много десетки метри по-долу, павираната площад изглежда, че ме призовава, като спокойна оазис. Колко жадувам за още малко време… но времето е единственото и неповторимо благо, което безкрайното ми богатство не може да ми осигури.

В онези последни секунди, взирам се в площада и виждам сцена, която ме разтърсва. Виждам лицето ти. Наблюдаваш ме през сенките. Тъгата тежи в очите ти, но вътре в тях различавам дълбоко уважение към това, което постигнах. Разбираш, че нямам друг избор. В името на Човечеството, дължа да защитя шедьовъра си.