Венецианската лампа излъчваше приглушена синкава светлина в помещението. В другия край на залата – голяма зала, която някога е събирала до тридесет мъже в фрак и същия брой ароматизирани жени – все още светеше голям абажур с бяла копринена шапка. Скромното осветление караше предметите да хвърлят по стените големи, деформирани сенки и сякаш потапяше всичко в гъста тишина.
Двете жени седяха от началото на тази среща в ъгъла на залата, до прозореца с изглед към морето, и от време на време една от двете – или и двете заедно – се изправяше, правеше няколко крачки, оставяше или взимаше нещо от масата – чаша, чашка, пепелник – отваряше и после затваряше отново прозореца, дърпаше завесите или ги подреждаше така, че нищо да не се вижда отвън – или отвътре, в зависимост от настроението им – говореше непрекъснато или се потапяше в мислите и спомените си.
Беше часът, в който цареше най-гъстата тъмнина, след като звездите отдавна бяха угаснали и нощта поемаше дълбоко въздух, а след малко, сякаш издишвайки, щеше постепенно да разсее черната сянка. Зората не закъсняваше. Но и не бързаше да дойде. Защото денят, който щеше да донесе, нямаше да бъде обикновен ден за никого от хората в нашата история.
– Моят мъж…, каза малко колебливо Илария. Другата изчака. Дали това беше моментът?
