Въпреки познатото разказваческо майсторство на Достоевски и интересния контраст между мрачния Петербург и идеалистичния, почти съновиден гръцки остров, „Сънят на един смешен човек“ трудно се откроява сред цялостното му творчество. Философската насоченост на текста е очевидна, но идеите, които се развиват, вече изглеждат доста остарели, без проницателността или радикалността, които срещаме в най-големите му романи.
Утопията без класи, омраза или конфликти вече не убеждава като визия, чете се по-скоро като опростена схема, която не предлага съществен размисъл на съвременния читател. Дори и отношението на автора към религията изглежда двусмислено, стигайки до противоречие с дълбоко вкоренените му религиозни позиции, които характеризират други негови произведения.
Окончателното решение на героя да превърне видението си в действие се оказва предвидимо и без особено драматично напрежение, оставяйки усещането за текст, който започва с обещания, но не успява да ги изпълни. Въпреки това стилът на Достоевски остава безспорно отличителен, елемент, който може би е и най-силното оръжие на иначе слабото повествование.